Становище по някои от приетите текстове на Закона за електронните съобщения
автор: Вени Марковски
1. Чл. 107, т. 13a въвежда неопределения термин “национална сигурност” и съответната й защита и дава възможност за сериозни нарушения на Конституцията (виж и по-долу)
2. Чл. 250а. (1), т. 6 предвижда запазване на данни, необходими за “установяване на идентификатор на ползваните клетки”.
Това условие е неприложимо в случаите на предоставяне на достъп до Интернет, тъй като в масовия случай там не се използват клетки. Същевременно в новосъздадения чл. 327, ал. 4 се предвижда глоба за всяко предприятие, което не изпълни задължението си по чл. 250а.
3. Чл. 250а. (2) изисква данните да се съхраняват за “разкриването и разследването на тежки престъпления и престъпления по чл. 319а – 319е от НК, както и за издирване на лица”.
Този текст е пряко нарушение на чл.34 от Конституцията, който гласи:
“Чл.34. (1) Свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения са неприкосновени.
(2) Изключения от това правило се допускат само с разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.”
Престъпленията по чл. 319а – 319е не са тежки, с едно-единствено изключение: чл. 319а, ал 5, нещо повече – някои текстове (напр. чл. 319е) се наказват само с глоба. „Издирване на лица“ като понятие не съществува в НК и е възможно да бъде използвано за злоупотреби, защото едва ли някой сериозно си мисли, че издирваните бандити ще влизат с имената си в Интернет.
В чл. 250б, ал. (1), т. 4 се дава право на ръководителят на НРС да има достъп до тези данни. Като се има предвид, че към момента не съществува единен законодателен акт, уреждащ правното положение, задачите и дейностите на НРС и правното положение на нейните служители, както и това, че НРС се предполага да работи извън границите на България, присъствието на тази точка основателно буди съмнение, че е възможно ЗЕС да се използва за достъп на НРС до трафичните данни на всички, вкл. и съюзнически по линия на НАТО, посолства у нас.
Чл. 250д, ал. (2) предвижда максимален срок за изпращане на исканите данни на длъжностното лице по чл. 250в, ал. 2, т. 3, но не само, че не предвижда минимален и нормален за осъществяване срок, а дава възможност на министъра на вътрешните работи или на писмено оправомощени от него длъжностни лица да определят конкретен срок, в който данните да бъдат изпратени. Очевидно е, че това създава предпоставки за злоупотреби, при това сериозни, защото няма никаква законова гаранция срещу произволно кратки срокове, които „оправомощените“ от министъра лица могат да налагат, особено в по-малките населени места.
Допълнителна литература:
Статия от Ал. Кашъмов, ПДИ
Статия от В. Вучков, МВР
Статия от Вени Марковски, Интернет общество
Статия от Асен Генов
